Свободата на словото днес вече не се измерва само с това дали можеш да публикуваш
На 14 май 2026 г. в София се проведе конференцията „Truth Under Pressure: New Horizons in Journalism 2026“, организирана от АЕЖ-България, World Press Institute и Фондация „Америка за България“. Сред участниците бяха президентът и CEO на Radio Free Europe / Radio Liberty Stephen Capus, представители на международни медии, журналисти, анализатори и хора от академичната среда.
Като член на АЕЖ-България и журналист на свободна практика присъствах на конференцията. Настоящият текст не е репортаж от събитието, а по-скоро личен коментар и размисъл върху една от основните линии, които прозвучаха по време на дискусиите - че днес битката за свободна информация вече не се води само около самото съдържание, а около достъпа до него.
По време на своето изложение Stephen Capus акцентира върху нещо, което все по-ясно се вижда в държави като Русия, Иран и Китай - че независимата журналистика постепенно започва да зависи от технологичната инфраструктура, която позволява тази журналистика изобщо да достигне до аудиторията. VPN услугите, криптираните съобщения, сателитният интернет и инструментите за заобикаляне на цензурата все повече се превръщат не просто в технологични решения, а в инструменти за достъп до свободна информация.
Това не е абстрактен разговор. През 2026 г. виждаме съвсем конкретни примери.
В Иран властите наложиха мащабни интернет ограничения след нови протести, а международни медии описаха как част от населението започва да използва Starlink терминали, VPN услуги и криптирани канали, за да заобикаля блокировките. Паралелно с това Техеран започна да преследва не само съдържанието, а и самите инструменти за достъп - сателитни устройства, VPN мрежи и алтернативни комуникационни канали. Постепенно интернетът започва да се допуска селективно - за определени бизнеси и институции, но не и като универсален публичен достъп. Това вече не е просто цензура. Това е контрол върху самата инфраструктура на информацията.
В Русия процесът върви в сходна посока. Москва засили блокирането на VPN услуги и ограниченията върху комуникационни платформи като Telegram и WhatsApp. Международни медии описаха как Кремъл постепенно изгражда модел на „разрешен интернет“, в който държавата не просто забранява отделни сайтове, а се стреми да насочва потребителите към контролирана дигитална среда. Все повече руснаци използват workaround решения, алтернативни DNS услуги и VPN мрежи, за да достигат до външни източници и независими медии. Показателно е, че натискът вече не е само върху журналистите, а и върху самите технологични канали, през които информацията достига до обществото.
В Китай моделът е най-завършен и технологично развит. През 2026 г. международни наблюдатели и специализирани медии съобщиха за ново затягане на мерките срещу VPN услуги и т.нар. circumvention tools - инструменти за заобикаляне на Great Firewall. Китайският модел отдавна не се изчерпва с класическо блокиране на сайтове. Става дума за цяла паралелна информационна екосистема - локални платформи, контролирани алгоритми, AI цензура, наблюдение и ограничаване на достъпа до външни източници. Именно затова VPN, криптираните комуникации и достъпът до „външния интернет“ постепенно се превръщат не просто в технологичен, а в политически и цивилизационен въпрос.
На този фон българската ситуация има свой собствен контекст. България далеч не е пример за идеална медийна среда и това ясно се вижда в класацията на Reporters Without Borders, където през 2026 г. страната заема 71-во място от 180 държави и остава в категорията „проблематична среда“ за журналистиката.
И все пак българският проблем изглежда различно. Тук няма Great Firewall, няма забранени VPN-и и няма държавно спиране на интернет. Именно затова механизмите често са по-трудни за разпознаване.
По време на дискусиите журналистката Мария Цънцарова засегна темата за автоцензурата и зависимостите в големите медии. По памет един от най-силните моменти в изказването ѝ беше свързан с това, че ръководителите на водещи медии често имат „свои външни шефове“ - формулировка, която много точно описва усещането за невидим натиск, икономически зависимости и редакционни ограничения, без непременно да има директна държавна забрана.
Именно това прави ситуацията по-сложна за дефиниране. Формално достъпът до информация остава свободен. Но въпросът постепенно се измества към друго - колко от информацията достига до аудиторията без предварително филтриране, без политически и корпоративен натиск и без редакционно „омекотяване“ още преди публикация.
Симптоматичен е и пътят на самата Цънцарова през последните месеци. След свалянето ѝ от ефир тя започна собствен независим проект извън традиционната телевизионна среда - „Извън ефир“, тенденция, която все по-често се наблюдава и в други държави. Журналисти напускат големите медии или биват изтласквани от тях и търсят пространство в YouTube, подкасти, newsletter платформи и независими дигитални формати.
Към всичко това се добавя и още един пласт - дезинформацията и външното влияние върху самата обществена среда в България.
Защото проблемът не е само вътрешен. Не става дума единствено за автоцензура или редакционни зависимости. България е и част от много по-широко информационно поле, в което големи геополитически играчи инвестират огромни ресурси в опити да влияят върху обществените нагласи, вътрешнополитическия разговор и външнополитическите позиции на отделните държави.
Съвременната пропаганда рядко изглежда като класическата пропаганда от XX век. Тя не винаги идва под формата на директна лъжа. Много по-често смесва факти и внушения, засилва обществени разделения, създава шум и объркване, подкопава доверието в институции и медии и внушава усещането, че обективна истина вече не съществува.
Това е особено видимо в държави като България, които се намират едновременно в европейското информационно пространство и в НАТО, но и под постоянното влияние на руски, китайски, регионални и други външни информационни кампании.
В последните години теми като войната в Украйна, санкциите, енергийната политика, COVID-19, миграцията, отношенията със САЩ и ЕС, както и вътрешнополитическите кризи, се превърнаха в терен на масирани информационни операции, чиято цел често не е непременно да убедят обществото в една конкретна теза, а да го направят объркано, разделено и недоверчиво.
И точно тук вероятно е големият парадокс на съвременната информационна среда. В авторитарните държави битката е за достъп до самата информация. В демократичните общества все по-често битката е за независимостта на посредниците, които я поднасят, и за способността на обществото изобщо да различава факт, внушение, пропаганда и журналистика.
Свободата на словото днес вече не се измерва само с това дали можеш да публикуваш. Все по-често тя се измерва с това дали обществото изобщо може да достигне до непозволената информация и дали е способно да я разпознае сред шума.